За една банкова карта, нов пин код и 5 лева

От фейсбук профила на журналистът Яна Панделиева:

„ТОВА! ТОВА просто трябва да разкажа, след като днес посветих час и половина на един пин код в моята банка. И на какво е готов човек за едни пет кинта, ЧЕС-т-НО! (плюс още 5 - но затова към края)

И така: преиздадоха ми банковата карта и ми дадох нов пин. След един ден било добре да сменя пина. Аз имам своя система за пиновете – хубаво. Отивам на банкомат и го сменям. Два дни по-късно опитвам да платя – неверен пин. Е, плащам по друг начин. Отивам на банкомат – грешен пин.

Отивам в банката и обяснявам, че явно е технически проблем, защото знам какъв е пинът. Не съм знаела - казват ми с иронична усмивка. Настоявам, че знам, а те – че не знам. Така – три пъти. Погледът ми се попроменя, лекинко скръцвам със зъби и настоявам да попитат техническия отдел. Кратък разговор с въпросния отдел – вярно било – по време на смяна на пина, нещо не-техническо станало и процедурата спряла по средата и вече ни банковият пин е валиден, ни моят. Да платя 5 лв и ще издадат нов. Обяснявам им, че няма как да платя за счупената им машина. Те казват, че ще пишат на централата с искане за безплатно преиздаване на пина. Съгласявам се – банковата сметка е активна, мога да плащам и с телефона, и с други карти.

Минава около седмица.

Отивам до банката и питам какво става. Защо не по телефона? Защото накрая пак ще се наложи да ида до банката – знам си.

Били установили, че вината не е моя и ще може преиздаване на пин без да го плащам. Благодаря.

Обаче заминаваме семейно за последно моренце – разширяваме крилата на сезона, начи! ????И ми звънят от банката: Вече е одобрено искането ми за пин без да платя. За един ден ми звънят четири пъти – учтиви хора. Уточнявам, че сме в Поморие и да изпратят пин-а в клона, който е на 2 минути от къщи. След три дни отивам. Служителка ме гледа много притеснено – ми нямали такъв пин. Изпраща запитване към София.

Свършва ни ваканцията. Отивам до СЪЩИЯ клон на банката в София и питам къде ми е пин-ът. „А – ще го издадем, но трябва да попълните искане!“ „А защо ми звъняхте по телефона?“ „Вероятно, за да Ви кажем, че ще е безплатно!“

Уточнявам: до офисите на банката ходя само пеша, ако беше с колата, вече да съм навъртяла разход колкото оттук до Перник и обратно в тежък трафик.

Попълвам искане – писане, подписи – хубу. След седмица да мина да си взема пин-а.

Междувременно се налага да направя банков превод за който ми е нужен печатен документ от банката. Търпеливо изчаквам реда си, подписвам се около 12-тина пъти, защото макар да са нужни само два, общо шест опита са необходими на служителката да вдене кое къде се попълва от нейна страна, гледа към екрана на компютъра като всеки филмов герой, който спасява света, като избира дали да среже синята или червената жица и след известна помощ от няколко банкови приятели – май успява.

Три дни по-късно научавам, че преводът е направен към правилната банкова сметка, но с МОЕТО ИМЕ за титуляр на сметката. И на получателя се налага да предостави всички оригинални документи, за да докаже, че те съм аз или аз съм те – кой както иска да го вижда.

Е, в днешния красив и топъл 7 октомври, отивам в СЪЩИЯ клон на банката, изчаквам си реда и казвам: „Добър ден, тук съм за моя пин“ – и учтиво подавам лична карта. Служителката – вече чудесно я познавам по физиономия – трака, трака и казва: „О, ама пин-ът Ви не е тук – в еди кой си клон е!“

Навеждам се доста интимно към нея и съвсем тихо прошепвам: „Вие подигравате ли ми се?“ „Ми…не! Не е тука пин-ът.“

Поемам много, много дълбоко дъх и още по-шепнещо казвам: „Сега станете и веднага ми донесете чаша студена вода. И докато аз пия от водата, която ще спре крясъците в мен, доведете веднага отговорния фактор.“

Не знам как съм изглеждала, но тя излетя и след секунди ми даде водата. Тук – тук ще съкратя последвалия разговор, но в крайна сметка обясних, че вече има само един начин да си получа пин-а – да ми го донесат до вратата у дома. Все пак от края на юли досега… Съгласяват се веднага.

Докато аз поддържам шепненето, за да не прозвуча като артилерийска атака в Близкия Изток, откъм банкомата се чува женски вик: „Той ми глътна картата! Той ми глътна картата!“ И от някъде се чува глас на служителка: „А, ма не го ли оправиха?! Не се притеснявайте, той днеска гълта карти!“

Трябваше да извърша и валутен превод за 1 евро като потвърждение на нещо си. Милата и изтощена жена зад компютъра усмихнато ми казва: „Това ще струва 7 лева.“

Как 7?! Нормални ли сте? Нормални били. Толкова струвало, но можело да наредя парите от моята сметка.

Отново се усмихвам като леко луда на силни успокоителни, отварям телефона и тя казва: „Ама това от приложението не става – трябва да влезете през страницата на банката!“

Вли-зам-в-стра-ни-ца-та-на-банката.

Ха тук, ха там – попълвам данните и системата ми казва, че нямам право на такава операция. „А, имате!“ – твърди девойката. „Ми не – нямам!“ – соча червения надпис в телефона. Тя щрака, щрака на своя комп, па изведнъж се изумява: „Ма вярно нямате! И що така?!“

Започва оторизация по правото ми да направя валутен превод от собствената си сметка, но вече за 62 евроцента, а не за 7 лева. След още 15-тина минути вече съм о-то-ри-зи-ра-на и пращам 1-то евро.

Вероятно другата седмица ще ми дойде и пин-ът. Лично.

Това инатът е велика двигателна сила! Най-великата. Като получа пин-а, може да си го запазя за спомен.

И не – не питайте коя е банката – толкова мили хора работят там! Как да ги изложа!

На прибиране купих нова играчка на Томи. Той заслужава!”