Проф. Джефри Сакс: Ключът към икономическо развитие и премахване на бедността са инвестициите

„Ключът към икономическото развитие и премахването на бедността са инвестициите. Държавите постигат просперитет, като инвестират в четири приоритета. Най-важното е да се инвестира в хората чрез качествено образование и здравеопазване. Следващият е инфраструктурата, като електричество, безопасна вода, цифрови мрежи и обществен транспорт. Третият приоритет е природният капитал - опазването на природата. Четвъртият приоритет са инвестициите в бизнеса. Ключът е във финансирането: мобилизирането на средства за инвестиране в необходимия мащаб и скорост.

По принцип светът трябва да функционира като взаимосвързана система. Богатите страни, които разполагат с високо ниво на образование, здравеопазване, инфраструктура и бизнес капитал, трябва да предоставят достатъчно финансиране на бедните страни, които трябва спешно да изградят своя човешки, инфраструктурен, природен и бизнес капитал. Паричните потоци трябва да преминават от богатите към бедните страни. Когато страните с нововъзникващи пазари станат по-богати, печалбите и лихвите ще се връщат обратно към богатите страни като възвръщаемост на техните инвестиции.

Това е печелившо за всички предложение. Печелят и богатите, и бедните страни. Бедните страни стават по-богати; богатите страни получават по-висока възвръщаемост, отколкото ако инвестират само в собствените си икономики.

Странно, но международните финанси не работят по този начин. Богатите държави инвестират предимно в богати икономики. По-бедните страни получават само малка част от средствата, която не е достатъчна, за да се измъкнат от бедността. Понастоящем най-бедната половина на света (страните с ниски и средни доходи) произвежда около 10 трилиона долара годишно, докато най-богатата половина на света (страните с високи и средни доходи) произвежда около 90 трилиона долара. Финансирането от по-богатата половина към по-бедната би трябвало да бъде около 2-3 трилиона долара годишно. Всъщност то е малка част от тях.

Проблемът е, че инвестирането в по-бедните страни изглежда твърде рисковано. Това е вярно, ако погледнем в краткосрочен план. Да предположим, че правителството на държава с ниски доходи иска да вземе заем, за да финансира общественото образование. Икономическата възвръщаемост от образованието е много висока, но са необходими 20-30 години, за да се реализира, тъй като днешните деца преминават през 12-16-годишно обучение и едва тогава навлизат на пазара на труда. Въпреки това заемите често са само за 5 години и са деноминирани в щатски долари, а не в националната валута.

Да предположим, че днес страната взема заем от 2 млрд. долара, дължим след пет години. Това е добре, ако след 5 години правителството може да рефинансира тези 2 млрд. долара с още един петгодишен заем. С пет заема за рефинансиране, всеки за пет години, изплащането на дълга се отлага за 30 години, като дотогава икономиката ще е нараснала достатъчно, за да изплати дълга без друг заем.

Въпреки това в един момент страната вероятно ще се затрудни да рефинансира дълга си. Може би пандемия, банкова криза на Уолстрийт или изборна несигурност ще изплашат инвеститорите. Когато страната се опита да рефинансира 2 млрд. долара, тя ще се окаже изключена от финансовия пазар. Без достатъчно долари под ръка и без нов заем, тя изпада в неплатежоспособност и се озовава в спешното отделение на МВФ.

Подобно на повечето спешни отделения, това, което следва, не е приятно за гледане. Правителството съкращава публичните разходи, предизвиква социални вълнения и е изправено пред продължителни преговори с чуждестранните кредитори. Накратко, страната е потопена в дълбока финансова, икономическа и социална криза.

Знаейки това предварително, агенциите за кредитен рейтинг като Moody's и S&P Global дават на страните нисък кредитен рейтинг, по-нисък от „инвестиционен“. В резултат на това по-бедните държави не могат да вземат дългосрочни заеми. Правителствата трябва да инвестират в дългосрочен план, но краткосрочните заеми тласкат правителствата към краткосрочно мислене и инвестиране.

Бедните държави плащат и много високи лихвени проценти. Докато правителството на САЩ плаща по-малко от 4% годишно за 30-годишен заем, правителството на бедна държава често плаща повече от 10% за 5-годишни заеми.

МВФ от своя страна съветва правителствата на по-бедните страни да не вземат много големи заеми. На практика МВФ казва на правителството: по-добре да се откаже от образованието (или от електричеството, или от безопасната вода, или от асфалтираните пътища), за да избегне бъдеща дългова криза. Това е трагичен съвет! Той води до капан на бедността, а не до бягство от нея.

Ситуацията е станала нетърпима. По-бедната половина на света получава указания от по-богатата: декарбонизирайте енергийната си система; гарантирайте всеобщо здравеопазване, образование и достъп до цифрови услуги; защитете тропическите си гори; осигурете безопасна вода и канализация и др. И все пак те някак си трябва да направят всичко това с помощта на петгодишни заеми с 10 % лихва!

Проблемът не е в глобалните цели. Те са постижими, но само ако инвестиционните потоци са достатъчно високи. Проблемът е в липсата на глобална солидарност. Бедните страни се нуждаят от 30-годишни заеми при 4 процента, а не от 5-годишни заеми при над 10 процента, и то от много повече финансиране.

Казано по-просто, по-бедните страни настояват да се сложи край на световния финансов апартейд.

Има два основни начина да се постигне това. Първият начин е да се разшири приблизително петкратно финансирането от Световната банка и регионалните банки за развитие (като Африканската банка за развитие). Тези банки могат да вземат заеми за 30 години и около 4 % и да отпускат заеми на по-бедните страни при тези благоприятни условия. Въпреки това техните операции са твърде малки. За да могат банките да увеличат мащаба си, страните от Г-20 (включително САЩ, Китай и ЕС) трябва да вложат много повече капитал в тези многостранни банки.

Вторият начин е да се коригира системата за кредитен рейтинг, съветите на МВФ за дълга и системите за финансово управление на страните кредитополучатели. Системата трябва да бъде преориентирана към дългосрочно устойчиво развитие. Ако на по-бедните държави се даде възможност да вземат заеми за 30, а не за 5 години, те няма да се сблъскват с финансови кризи междувременно. С правилния вид дългосрочна стратегия за заемане на средства, подкрепена от по-точни кредитни рейтинги и по-добри съвети от МВФ, по-бедните страни ще имат достъп до много по-големи потоци при много по-благоприятни условия.

През тази година големите държави ще проведат четири срещи по въпросите на световните финанси: в Париж през юни, Делхи през септември, ООН през септември и Дубай през ноември. Ако големите държави работят заедно, те могат да решат проблема. Това е истинската им работа, вместо да водят безкрайни, разрушителни и катастрофални войни.“